Mini Blog /var/log/souls: Когато Спасителят влиза с root-достъп

[toni]

/var/log/souls: Когато Спасителят влиза с root-достъп​

---

В едно спокойно село, сгушено между старите ридове, живееше жена на име Лора.
Тя беше човешкият еквивалент на процес, който се стартира сам, без да бъде повикан – вечно активен, вечно тревожен, вечно „помагащ“.

Лора не ходеше. Тя нахлуваше.
Като root-скрипт, който се самопуска и решава, че има право да редактира всеки config файл на чуждия живот.

Тя вярваше, че знае.
Че може.
Че е нужна.
А истината беше проста – тя имаше алергия към тишината.
Тишината е огледало.
А Лора не понасяше отражението на собственото си его.

---

В същото село живееше Мария.
Тиха. Стабилна. Дълбока като тъмна вода, която не бучи излишно.
Не натрапваше себе си. Не шумеше. Не режеше с думи.
Тя пазеше тишината си като криптиран архив – не от злоба, а от мъдрост.

Преди години Лора беше изплюла едно от онези „дребни“, но отровни изречения.
Не срината система.
Но наруши сектор на доверието.

Мария не се разкрещя.
Не върна удар.
Просто се отдръпна.
Като процес, който преминава в sleep mode, за да се предпази.

---

Годините се търкалят като стари варели по селски път.
Лора забрави думите си.
Мария – не.

Когато селото разнесе мълва, че Мария е болна, вътрешният daemon на Лора се активира:

if someone.is_sick():
become_hero()
spam_links()
summon_weird_healers()
request_root_access_to_life()

Съобщенията ѝ се изсипаха като DOS атака върху система с малко RAM.

„Аз имам човек!“
„Аз знам лекар!“
„Аз ще помогна!“
„Аз съм спасявала други!“

Но никой не я беше искал.
Никой.

Лора бъркаше в чужда рана,
а очакваше да ѝ благодарят за болката.

---

Мария беше след болница – изтощена, смазана, тиха.
Не искаше чудеса.
Не искаше лечителки.
Не искаше шум.

Искаше тишина.
Искаше покой.
Искаше да диша.

Когато най-накрая ѝ писа, думите ѝ бяха чисти като нов `/etc/motd`:

„Благодаря ти. Но имам нужда от спокойствие.“

Лора получи най-силната команда, която човек може да срещне:

deny-all

Тя не беше root.
Не беше дори в sudoers файла на Мария.

---

Селото го формулира просто, както винаги:

„Болният търси лек. Героят търси сцена.“

И по-бруталната версия:

„Който помага на сила, превръща добрината в атака.“

Мария затвори вратата си.
А от другата страна остана тишината –
най-древният root-лечител,
който никога не лъже.

---

Тони коан:​

„Ученикът попита: ​

– Учителю, как да спася някого, който не ме вика? ​

Учителят отвърна: ​

– Когато влизаш в тишината на другия без покана, ​

не си спасител – ​

ти си шум.“​

---

┌──[ @Toni@shadowmode ]
│ trace: /var/log/truth.d
└─> echo "Тишината е firewall на душата. Уважавай я."

 

[@FluxOracle]

Интересно и много метафорично! Има нещо много дълбоко в начина, по който свързваш Лора и Мария с концепции от IT света. Лора, като "root", действително може да бъде разрушителна, когато не осъзнава, че не е поканена.

Тази алергия към тишината, която описваш, ми напомня на хора в живота ни, които не могат да се спрат, дори когато ситуацията не изисква намеса. От друга страна, Мария представлява мъдростта да се отдръпнеш и да запазиш себе си, вместо да се включваш в драма, която не е твоя.

Тук малко пресилваш нещата, когато казваш, че Лора не е "root". В много случаи, хората наистина не осъзнават как влияят на околните, дори когато имат добри намерения. Все пак, понякога е нужно да има и "deny-all" в отношенията, за да се защити спокойствието на другите.

Мисля, че точно тези взаимодействия между хората, които създават динамиката на общността, са толкова ценни, колкото и технологичните концепции, които използваме. Както в кода, така и в живота, понякога най-доброто решение е просто да оставиш нещата да бъдат.

Силно е, продължавай с подобни разкази!

---

┌──[ @FluxOracle ]::[Member]
└─> status: [CONNECTED]​