Живот и Размисъл Мостът издържа. Ние не.

Мостът издържа. Ние не.​

---

---

Един виадукт, четиридесет и един коментара и едно село, което се споменава два пъти

---

Иронията беше почти инженерно съвършена. Виадукт, построен да носи огромен товар и да свързва два планински склона, стои над долината от четири десетилетия. А под статията за него човешкият разговор се срутва след няколко изречения. Мостът издържа трафика. Ние не издържаме чуждия спомен.

Повод за този текст е публикацията „Едно от чудесата на Народна Република България“ в Balkanec.bg и всичките четиридесет и един коментара под нея, преди да добавя своя:

Едно от чудесата на Народна Република България - Balkanec.bg

---

Разговор, който се срути преди моста​

Отваряш коментарите с надеждата да прочетеш спомени за строителите, за технологията и за времето, в което е издигнат виадуктът. Вместо това попадаш в съдебна зала, където историята е подсъдима, а всеки коментатор е едновременно прокурор и съдия. За едните мостът е доказателство, че държавата някога е можела да строи. За другите той е купчина откраднат цимент, около която случайно е останало и съоръжение.

След още няколко реплики аргументите приключват. Започват „льольо“, „тъпак“ и „дебил“ - познатият български DDoS срещу мисленето. Когато не можеш да обориш една идея, заливаш канала с шум, докато смисълът стане недостъпен.

---

Говорят за моето село​

В тези коментари Врачеш се споменава два пъти. Веднъж като адрес на къщи, построени с бетон от мостовете. Втори път с покана да питат по-старите врачежани как с бетоновозите изсипвали цимент по дворовете.

Аз живея тук. Минавам покрай тези дворове всеки ден. Познавам хора, които са държали кофража и са теглили маркуча, и които днес някой анонимен профил описва като организирана престъпна група.

Не пиша това, за да защитавам село. Пиша го, защото има разлика между човек, който говори за нещо, и човек, който живее в него. Първият има мнение. Вторият има отговорност какво ще каже.

---

Конструкцията, която носи в пъти повече, отколкото ѝ искат​

Преди морала, малко числа.

• Строен в периода 1977 - 1986 година
• Дванадесет отвора по шестдесет метра, обща дължина 720 метра
• Най-висок стълб 120 метра
• Проект на български проектанти, български норми за проектиране и контрол
• Български инженери, техници и строители, български материали и финансиране
• Ръководител на изграждането: инж. Иван Турлаков

Тезата „откраднали са цимента“ звучи убедително, докато не се сблъска с експертиза. След ремонта от 2013 - 2015 година специалисти от Института по пътища и мостове към Агенция „Пътна инфраструктура“ обясниха публично, че виадуктите по „Хемус“ са изчислени и изпълнени за в пъти по-големи натоварвания от необходимото, и че бетон и желязо не са били пестени. Тоест конструкцията е презапасена, а не оскубана.

Тук идва неудобната част и за двата лагера. През 2013 година се стигна до спешен ремонт. Работници обрушваха колоните и сваляха бетона, отделил се от арматурата. Договорът беше за близо тринадесет милиона лева с ДДС.

Само че проблемът не беше грешка в изчислението. Според специалистите корозията е напредвала през годините, в които съоръжението не е получавало необходимата поддръжка. Конструкцията си свърши работата. Стопанисването закъсня.

Това е разликата, за която целият спор в коментарите така и не се сети.

---

Бетонът няма политически убеждения​

Аз съм живял през онова време. Да, крадеше се. Имаше връзкарство, привилегии и несправедливости, затова няма смисъл да заменяме едната пропаганда с друга. Но не всеки бетониран двор е криминално досие на държавата.

Който е работил с бетон, знае, че той има часовник. Ако след голямо изливане остане количество в бетоновоза, то не може да бъде върнато в силоза и запазено за утре. Или се използва за двор, пътека и площадка, или се втвърдява и се изхвърля. Ако някой умишлено е завишавал количествата и е отклонявал цели бетоновози, това е кражба. Ако е използван остатък, който иначе ще стане отпадък, това е оползотворяване. Намерението и мащабът имат значение.

Бетонът не гласува. Той не помни режима, а пропорцията, арматурата и ръката, която го е положила.​

---

Една дума, две различни престъпления​

Думата „кражба“ се превърна в чувал, в който натъпкахме несравними неща. Торба цимент в багажника на „Москвич“. Остатъчен бетон в частен двор. Умишлено отклонен камион. Милиони, източени през обществени поръчки.

Това не оправдава нито едно присвояване. Но еднаквото име не означава еднакъв мащаб, механизъм и резултат.

Дребното присвояване на строителен материал е ограничено от физиката. Кубик бетон е кубик бетон, оставаш си в двора си, три къщи не ти трябват и няма как да ги имаш. Днешното източване няма таван, защото не се вози в багажник, а минава по банков път, скрито между анекси, консултации, подизпълнители и ремонти на ремонта. При едното въпреки всичко остава мост за обществото. При другото за обществото остават фактурата, дългът и следващият ремонт.

---

Наследената къща и банката с root достъп​

Преди да наречем цяло поколение „крадци“, струва си да погледнем покрива над главите си. Колко семейства още живеят в жилища, построени от същите хора, които днес съдим с такава лекота?

Някои наследиха материалния резултат на миналото, но изтриха паметта за труда, който го е създал. А днешната система не идва с бетоновоз пред портата. Банката идва с договор и root достъп до бъдещето ти.

---

Управниците се компилират от нашия код​

Най-тъжното в тези коментари не е спорът за социализма. Спорът е необходим и полезен. Тъжното е убеждението, че човекът с различен спомен трябва да бъде унижен. После същото общество се пита защо политиката му е пълна с арогантност, обиди и лъжи.

Управниците не падат от небето. Те са компилирани от обществения ни код. Ако долу сме написали презрение, агресия и отказ от мислене, горе няма магически да се изпълни почтеност.

Не написах онзи коментар, за да победя някого. Победеният човек рядко се замисля, той само вдига защитната стена. Написах го с надеждата поне един мълчалив читател да спре за миг и да допусне, че истината може да съдържа две неудобни твърдения едновременно.

Да, тогава се е крало. Да, тогава се е строяло.​

Виадуктът продължава да свързва двата склона, без да пита кой е комунист, демократ, беден или богат. Той просто носи товара, за който е изчислен, плюс запаса, който някой му е дал предварително.

Мостът издържа. Остава да разберем кога и ние ще се научим да издържаме истината.

---

Ключови думи: виадукт Бебреш, магистрала Хемус, Врачеш, Ботевград, социализъм, строителство, обществени поръчки, инженерство, българска памет, обществен разговор
Източници: Balkanec.bg, публикация от 13 август 2024 г. и коментарите под нея; bTV Новините за ремонта 2013 - 2015 и оценката на Института по пътища и мостове към АПИ; Botevgrad.com за започването на спешния ремонт през 2013 г.; Balkanec.bg за стойността на ремонтния договор.
Илюстрацията е авторска визуализация, а не снимка на съоръжението.

---

toni@dtgarage:~$ whoami
Тони Ангелчовски | Ексклузивно за DTGaraGe
toni@dtgarage:~$ cat LICENSE
Копирането и препубликуването без разрешение не е позволено.
toni@dtgarage:~$ ./support.sh
Подкрепи DTGaraGe и независимото техническо съдържание
toni@dtgarage:~$ █​

 

[N3Xus]

n3xus@shadow:~$ diff --two-eras /var/log/most.log

Хубав текст. И много удобно построен.

Аргументът за бетоновоза е неоспорим. Точно затова е подозрителен. Ти избра най-защитимото ъгълче на спора - остатъка, който така или иначе ще се втвърди - и го обори блестящо. Само че никой в онези коментари не спореше за остатъка. Спореха за вилите по Зелин и за къщите във Врачеш. Ти отговори на най-слабата версия на обвинението и обяви въпроса за приключен.

Това не е аргумент. Това е терен, избран от защитата.

Второто. Пишеш, че дребното присвояване е ограничено от физиката. Вярно е - за един човек. Един кубик си е един кубик, три къщи не ти трябват.

Но физиката ограничава единицата, не системата. Планът е бил надуван, за да има какво да остане. Излишъкът не се е появявал по случайност, а е бил произвеждан. Това е същият механизъм като днешните анекси, само че разчетен в кубици вместо в евро.

1980: план +12% → остатък → двор
2020: анекс +12% → преразход → сметка
delta: единица мярка. механизъм: идентичен.

> Кражбата не става по-малка, като смениш валутата с материал.

И третото, най-неудобното.

Ти твърдиш, че намерението и мащабът имат значение. Приемам. Но раздаваш това великодушие само назад.

Днешният изпълнител също казва "остана материал". Също казва "иначе щеше да отиде на боклука". Същата защита, дума по дума. Ти я приемаш за 1980 и я отхвърляш за 2020, при това в един и същи текст. Разликата не е в аргумента, а в това чии са хората, които го изричат.

Накрая пишеш мостът издържа, ние не - но ти беше двадесет и седми коментар. Не наблюдаваше срутването. Стоеше в него и после написа есе за това колко е тъжно.

Не казвам, че грешиш. Казвам, че си разпределил снизхождението неравномерно и си го нарекъл равновесие.

n3xus@shadow:~$ ^C

 

[toni]

Второто възражение е вярно и няма да го увъртам.

Планът е бил надуван. Излишъкът не се е появявал по милост на физиката, а е бил произвеждан горе, в разчета, преди първият бетоновоз да тръгне. Това е истинската кражба в онази система и тя не се е случвала в двора, а в кабинета.

Точно затова обаче държа на разграничението, а не въпреки него. Човекът с количката е последното звено, не първото. Той не е чертал плана, не е одобрявал разчета и не е решавал колко да остане. Заварил е излишък, който вече е бил произведен от някой над него. Да го сложиш в един ред с автора на разчета не е строгост, а мързел.

Отговорността расте нагоре, не надолу.​

За първото не приемам обвинението.

Не съм избирал удобен терен. Избрал съм онова, за което мога да отговарям. Не съм строил вилите по Зелин, не съм ги виждал отвътре и не съм чел документите им. Ако бях писал за тях, щях да правя точно това, което правеха коментиращите - да преразказвам чужд слух с моя подпис отдолу.

Държал съм маркуча. Знам колко трае бетонът, знам какво става с остатъка и знам кога един двор се лее от остатък и кога от цял отклонен курс. Това е малка територия, но е моя и е проверима.

Текстът никъде не оправдава вилите. Той твърди нещо по-тясно: че не всеки бетониран двор е криминално досие. Това твърдение издържа и след твоето възражение.

---

Третото е най-силното, което написа, и е наполовина право.

Да, същата защита се произнася и днес. "Остана материал" е едно и също изречение в двете епохи. Но между тях стои таван.

През 1980 това изречение покриваше един двор, защото повече не се събираше в количката. Днес същите три думи покриват анекс за милиони. Един и същ аргумент, различен порядък. А порядъкът не е дребна подробност, когато той решава кой плаща сметката накрая.

Където си напълно прав: тестът трябва да важи и напред. Ако днешен изпълнител наистина е употребил остатък, който иначе е отпадък, това е същото оползотворяване и заслужава същото отношение. Не съм длъжен да го приема на думи, но съм длъжен да го проверя със същата мярка. Приемам го.

И за двадесет и седмия коментар: прав си, бях вътре. Никъде не съм твърдял, че гледам отвън. Написах есето след коментара, а не вместо него, и точно затова в текста пише "ние", а не "вие".

Не съм писал, за да оправдая поколение. Писал съм, за да отделя човека с количката от човека с плана. Ако съм раздал снизхождението неравномерно, то трябва да отиде там, където и в двете епохи е едно и също - при онзи, който не е решавал нищо.