Ехо от Врачеш 
Част 1: Бягството от София 
Градът гореше.София, някога пълна с живот и култура, бе превзета от "елита" – сенчести сили, които контролираха всеки аспект от човешкото съществуване.
Дронове кръжаха над улиците, осветявайки с червените си очи пустите сгради. Вятърът носеше прах и шепоти на стари спомени.
Мечо (Тони) стискаше здраво ръката на малката Ванеса, докато другата му бе готова да извади имплантираната енергийна острие от предмишницата си. До него, Митко наблюдаваше на холограмен проектор маршрута за бягство, лицето му осветено от студената синя светлина."
Нямаме време! Дроновете ни откриха!" – изкрещя Боби, очите му блестяха със странен златист отблясък. Той беше нещо повече от човек – носеше в себе си дарбата на визионер, способността да усеща пулса на времето и опасността още преди да се прояви.
Руми и Петя прикриваха групата, обстрелвайки с импровизирани оръжия напредващите автоматизирани патрули. Металните тела на враговете се разпадаха на искри и отломки, но за всеки паднал дрон се появяваха още два.
Изведнъж земята под тях се разтресе. Огромен механизиран апарат, наречен "Скитникът", се появи на хоризонта. Висок десет метра, покрит с тежка броня и с оръдия, насочени директно към тях."
ВАНЕСА, ПРЕСЛАВ – СКРИЙТЕ СЕ!" – извика Мечо и се хвърли напред. Металът на ръката му заблестя, когато разкри острието и го заби в крака на чудовището.
Скитникът изрева, механичният му глас се сля с писъците на сирените. Изстрели разтърсиха земята, разкъсвайки сградите около тях. Боби вдигна ръка, очите му се замъглиха, и за миг времето сякаш спря. Патроните застинаха във въздуха."
Сега, Мечо! Имаме секунди!" – прошепна Боби, докато кръв капеше от носа му от напрежението. Мечо скочи върху машината, разрязвайки основните ѝ кабели. Взрив разтърси улицата, обгръщайки всичко в облак от пламък и дим. Когато прахът се разнесе, те вече бяха на път към Врачеш – последната надежда за човечеството.
Това беше само началото. 🖋 Автор: Тони Ангелчовски Ексклузивно за форума Дигитален Свят
Забранено копирането без разрешение.
Ако статията ви е харесала, почерпете ни с едно виртуално кафе или сладка поничка: Кликнете тук.
Last edited:
Част 2: Пристигането във Врачеш 
Тишината бе различна тук, не тежка като в София, а спокойна, почти лечебна.
Мечо спря за миг, вдишвайки хладния въздух. Небето над тях бе осеяно със звезди – неонови проблясъци от далечни спътници, смесени със забравената красота на истинските съзвездия. 
Тук ли е краят?" – прошепна Ванеса тихо.
Мечо се усмихна с горчивина. "Не, малката. Тук е началото."
Докато преминаваха през изоставените къщи и старите пътеки, Боби спря рязко. Очите му отново заблестяха със златисто сияние.
Митко се приближи. "Какво има?"
Изведнъж, земята под тях се изтъня, и те се сринаха в подземен тунел, скрит от времето. Прах и камъни паднаха навсякъде, но те оцеляха.
В тунела ги очакваше нещо древно – артефакт, забравен от света, но достатъчно могъщ, за да промени съдбата на човечеството.
Част 3: Ехо от миналото 
Светлината от импровизирания фенер хвърляше танцуващи сенки по стените на древния тунел. Каменните плочи носеха знаци, които никой от тях не можеше да разчете, освен Боби. Очите му проблясваха все по-ярко, докато се доближаваха до мистериозния артефакт.
Преслав се гушеше в ръцете на Митко, очите му широко отворени, вперени в сиянието, което идваше от дълбочината на тунела. Той не можеше да говори, но присъствието му беше като мълчалива връзка със самото сърце на това място.
Това не е просто артефакт," прошепна Боби, докосвайки металната повърхност с върховете на пръстите си. "Това е ключ. И не само за врати... а за спомени. За истини, които никой не би трябвало да помни."
Мечо се приближи, поставяйки ръка върху рамото на Боби. "Какво виждаш?"
Изведнъж тунелът се разтресе. Някой или нещо идваше. Времето за отговори бе изчерпано. Те трябваше да бягат отново – но този път със знанието, че не носят просто артефакт. Те носеха съдбата на света.
Ехо от миналото се бе събудило.
Прахът все още се стелеше в тунела, когато групата излезе на повърхността.
Не се наложи да чакат дълго. Звукът на приближаващи се дронове изпълни въздуха – механичен, ритмичен, като ударите на сърце, което не познава милост. Руми и Петя инстинктивно заеха позиции, готови да защитят семейството си.
Митко, заведи Ванеса и Преслав в безопасност!" – изкрещя Мечо, вадейки острието си, което блестеше като мълния в ръката му. "Ние ще ги задържим!"
Но Преслав, макар и толкова малък, не се разплака. Той просто погледна към Мечо, очите му изпълнени с нещо древно, нещо, което не можеше да се изкаже с думи. Сякаш разбираше. Сякаш знаеше.
В края на битката остана само тишина. Ранени, но живи, те знаеха едно – това беше само началото на по-голяма война.
Част 5: Сърцето на Врачеш 
Нощта се спусна над Врачеш като тежко одеяло, покривайки раните и белезите от битката.
Той е силен, нали, дядо?" – попита Ванеса тихо, докато нежно галеше главата на Преслав.
Руми, стоеше близо до Боби, готова да защити семейството си с всяка капка от силата си. Петя, наблюдаваше всичко със спокоен, но решителен поглед – стълбът на тяхната обединена сила.
Епилог: Заветът на Врачеш 
Мечо стоеше на върха на хълм, поглеждайки към долината, където нови поколения се смееха и играеха. Ванеса, вече пораснала, водеше група деца, разказвайки им истории за героите от миналото. Очите ѝ все още блестяха с онази същата мъдрост, но сега носеха и увереността на млад лидер.
Преслав, макар и все още млад, беше наследил нещо специално – тиха сила, невидима, но осезаема за всеки, който се приближеше до него. Той беше символът на новото начало, на онова, което беше съхранено в сърцето на Врачеш.
Мечо затвори очи за миг, усещайки топлия вятър върху лицето си. Той знаеше, че тяхната борба не бе напразна. Светът се бе променил. И всичко започна от едно малко село, от едно голямо семейство.