Ефимерният уеб
Построих страница, която изгаря това, което прочетеш. И тя не се извинява.
Три статии подред разбивах чужди сайтове, за да покажа къде текат. Скриптове, стилове, разметка. Хакерска работа, полезна, но насочена навън. Този път обърнах ножа към себе си и счупих нещо мое, нарочно, защото исках да задам въпрос, който не се задава в уеб разработката.
Защо приемаме за очевидно, че нещата трябва да останат?
Целият занаят стъпва на едно недоказано допускане. Съдържанието трябва да е трайно. Достъпно. Кеширано, архивирано, дублирано, невъзможно за забравяне. Пишем така, все едно всеки байт заслужава вечност. И почти никой не пита дали вечността е това, което ни трябва, или просто това, което машините предпочитат.
Затова...